(Karl Gustav Jung, 1910) Стадии на живота  Периодът на

(Karl Gustav Jung, 1910)

Стадии на живота 

Периодът на младостта 

…И тук идва нашата настояща тематика, въпросът за стадиите на живота. Най-напред би трябвало да стартираме с интервала на младостта. Най-общо той обгръща годините от пубертета доникъде на живота, който стартира сред 35 и 40-годишна възраст.

Може да ме попитате за какво съм избрал да стартира с втория интервал на човешкото битие. Няма ли сложни въпроси, свързани с детството? Разбира се, комплексният психологичен живот на детето е проблем от първа големина за родители, учители и лекари; само че когато е обикновено, детето няма лични проблеми. Само когато човек порасне, стартира да се съмнява в себе си и да влиза в несъгласие със себе си.

Ние всички добре познаваме източниците на проблемите, които се появяват в интервала на младостта. За множеството хора това са условията на живота, които жестоко поставят завършек на детския сън. Ако индивидът е задоволително добре квалифициран, прекосяването към една професионална кариера може да протече безпрепятствено. Но в случай че се държи за илюзии, които опонират на действителността, проблеми несъмнено ще се появят. Никой не пристъпва в живота, без да прави известни догатки - и те постоянно са подправени. Т.е. могат да не дават отговор на изискванията, в които е пренебрегнат човек. Често става въпрос за прекомерни упования, подценяване на компликации, непростим оптимизъм или отрицателна настройка. Може да се направи цялостен лист на подправени догатки, които основават най-ранните съзнавани проблеми.

Но освен контрастът сред субективните догатки и външните обстоятелства води до проблеми; могат да се дължат на вътрешни психологични разстройства. Те могат да съществуват даже и когато нещата във външния живот протичат безпрепятствено. Много постоянно това е разстройване на психологичното равновесие от полов импулс; и също толкоз постоянно е възприятието за непълноценност, което произлиза от една мъчителна сензитивност. Тези вътрешни компликации могат да съществуват и когато акомодацията към външния свят е реализирана без изключително изпитание. Даже наподобява, сякаш на младежите, които би трябвало да се борят за съществуването си, са спестени вътрешните проблеми, до момента в който тези, за които акомодацията по една или друга причина е била лесна, се натъкват на полови проблеми или на спорове, израстващи от възприятието за непълноценност.

Хора, чиито темпераменти им основават проблеми, постоянно са невротични, само че би било огромно неразбирателство да се смесва съществуването на проблеми с невроза. Между тях има основна разлика: невротичният е болен, тъй като не осъзнава проблемите си, до момента в който индивидът с сложен характер страда от своите съзнавани проблеми, без да е болен.

Ако се опитаме да извлечем общите и основни фактори от съвсем неизчерпаемото многообразие на самостоятелни проблеми в младата възраст, ние се срещаме с съвсем всички типични случаи: повече или по-малко трайно залепване към детското равнище на схващане - протест против съдбовните сили във и към нас, които се стремят да ни завлекат в света. Нещо в нас желае да остане дете; да бъде несъзнавано или съзнавано единствено за Аза; да отхвърлим всичко непознато или да го подчиним на нашата воля; да не вършим нищо или във всеки обособен случай да постановяваме личния си блян за наслаждение или мощност. В тази пристрастеност ние следим нещо като инерция на материята; неотложност за едно съществуващо положение, чието равнище на схващане е по-малко, по-тясно и по-егоистично от това на дуалистичния етап. Защото в последния индивидът се вижда заставен да разбере и одобри това, което е друго и необичайно като една част от личния му живот – нещо като „ Аз също “.

Разширяване хоризонта на живота е съществена линия на дуалистичната фаза - и към него се ползва опозиция. Но това уголемение - или тази диастола по израза на Гьоте - е почнало доста преди този момент. То стартира при раждането, когато детето изоставя тясното пространство на майчината утроба; и последователно пораства, до момента в който стигне една сериозна точка в тази фаза, когато залят от проблеми, индивидът стартира да се бори против него.

Какво би станало с него, в случай че той просто се смени с този другия, непознатия, „ Аз също “, и остави по-ранния Аз да изчезне в предишното? Можем да предположим, че това е един вероятен курс. Самата цел на религиозното просвещение, от убеждаването за отвод от остарелия Адам обратно във времето на ритуалите за прераждане на примитивните раси, е да се трансформира човешкото създание в един нов - предстоящ - човек ида се оставят старите форми да изчезнат.

Психологията ни учи, че в прочут смисъл в душeвността няма нищо старо; нищо, което може в действителност и дефинитивно да изчезне. Даже Павел е оставен с едно жило в плътта. Който се пази от новото и странното и регресира към предишното, изпада в същото невротично положение като индивида, който се разпознава с новото и бяга от предишното. Единствената разлика е, че единият се отчуждава от предишното, а другият - от бъдещето. По принцип и двамата вършат едно и също нещо; те резервират едно тясно положение на схващане. Алтернативата е да се унищожи с напрежението, влизащо в играта на противоположностите - в дуалистичния интервал - и да се построи едно положение на по-широко и по-високо схващане.

Изходът би бил съвършен, в случай че може да се реализира във втория етап на живота - само че не става. Преди всичко на природата не й пука за по-високо равнище на съзнание; дори противоположното. Освен това обществото не цени доста високо тези подвизи на психиката; неговите награди се дават постоянно за достижение, а не за персони - последните се награждават най-вече посмъртно. И като е по този начин, едно особено позволение на компликацията става неотложно: ние сме принудени да се ограничим с наличното и да диференцираме някои специфични склонности, тъй като по този метод способният субект открива своето обществено създание.

Постижение, полза и т. н. са идеали, които наподобява, че ни извеждат от объркването от насъбраните проблеми. Те могат да бъдат пътеводни звезди при случката на определяне и стабилизиране на нашата психологична екзистенция - те могат да ни оказват помощ да пуснем корени в света; само че не могат да ни водят в развиването на това по-широко схващане, на което даваме името просвета. Поне в интервала на младостта този курс е естествен и при всички условия е за предпочитане пред хвърлянето на зар пред купа проблеми.

Така алтернативата постоянно се позволява по следния метод: каквото ни е обещано от предишното, се приспособява към опциите и условията на бъдещето. Ние се ограничаваме до постижимото, а това значи отвод от всички други потенциалности. Един губи скъпо парче от своето минало, различен - от своето бъдеще. Всеки може да си спомни другари или съученици, които са били обещаващи и идеалистични младежи, само че които, срещнати години по-късно, наподобяват изсъхнали и напъхани в една тясна рамка. Това са образци на описаното нагоре позволение.

Сериозните проблеми на живота в никакъв случай не се позволяват изцяло. Ако от време на време наподобяват, че са позволени, това е знак, че нещо е изгубено. Смисълът и формата на един проблем не лежат в неговото решение, а в непрекъснатата работа над него. Само това ни защищава от окарикатуряване и вкаменяване. Така е и с това решение на проблемите в интервала на младостта, което се състои в нашето ограничение до постижимото: то е единствено краткотрайно годно и не трае в по-дълбок смисъл. Разбира се, спечелването на място в обществото и трансформацията за приспособяване към това битие във всички случаи е едно значимо достижение. Това е борба, водена вътре и вън, сравнима с битката на детето за отбрана на неговия Аз. Тази борба не се вижда в по-голямата си част, тъй като става в тъмното; само че когато забележим какъв брой упорити детски илюзии, предубеждения и егоистични привички към момента са налице в по-късните години, можем да си представим силата, отишла за образуването им. Така е и с идеалите, убежденията, водещите хрумвания и настройки, които в интервала на младостта ни водят в живота - за който се борим, страдаме и печелим победи: те порастват дружно с нас самите, ние се променяме в тях и ги поддържаме при наслаждение и изобщо, също както детето утвърждава своя Аз пред света макар себе си - а от време на време и от завист към себе си.

Избрано от: „ Съвременният човек в търсене на душата “, Карл Густав Юнг, изд. EА - Плевен, 2002 г. 
Снимка: Karl Gustav Jung, 1910, commons.wikimedia.org